Петък вечер беше. Валеше леко, от онзи дъжд, който не се чува, но прониква навсякъде. Седях на пода в новия апартамент – кашоните още не бяха разопаковани, а в хладилника имаше само лимон и буркан с царска туршия. От баба ми. Не бях готвила от три дни и нямах никакво намерение да започвам. Взех телефона и написах „Маргарита“. Не търсех човек, а пица.

Поръчката пристигна след около 40 минути. Чух стъпки по стълбите, шум от мокри обувки. Отворих вратата и го видях. Мокра качулка, мокри  мигащи мигли и усмивка, която ми се стори по-искрена от всичко, което бях виждала тази седмица.

— За теб е — каза той, протягайки кутията.

— Дано си заслужава — отговорих и платих в брой.
— Винаги си заслужава, когато си сам и гладен — усмихна се и тръгна.

Не мислех за него. Бях изморена. Изядох половината пица права, облегната на кухненския плот.

Седмица по-късно отново поръчах. Същата пица, същата вечер, същият апартамент – но вече с разопаковани книги и поставено растение до прозореца. Пак той. Този път беше сух. Беше слънчево. Усмихна се. Усмихнах се и аз.

— Ти ли си „Маргарита“? — попита.

— Само в петък — отговорих.
— Аз съм Дани. Доставям щастие в кутия.

Така започна. Без нищо особено. Без искри. Но пък с лекота. След месец вече не поръчвах пица — той носеше вечеря, без да минава през приложението. Стоеше на прага, понякога влизаше, понякога не. Един петък просто остана.

Не говорихме за любов. Нямаше цветя, няма „да бъдем ли заедно“, нямаше публикации, пръстени или сърчица.

Имаше диван, смях, препечени филийки в два след полунощ и тишина, която не тежи. Имаше това странно усещане, че някой просто е дошъл и не е имал причина да си тръгне.

И понякога, когато валеше пак така — тихо и упорито — той стоеше на прозореца с чаша чай и казваше:

— Знаеш ли, че тогава почти се отказах да изляза? Поръчката ти беше последна. Бях уморен. Студено беше. Но… нещо ми каза да отида.

Понякога пицата е просто вечеря. А понякога е входна врата към нещо, което отдавна е трябвало да се случи.

Случи се така.

Автор: Мими, 23 г.